История

АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИе роден на 1 март 1879 г. в пазарджишкото село Славовица. Завършва първоначално училище в родното си село, а по-късно и прогимназията в гр. Ихтиман. След това своето образование той продължава в Земеделското училище - Садово. През 1898 г. завършва Плевенското лозаро-винарско училище, което в настоящия момент е Професионална гимназия по лозарство и винарство “Александър Стамболийски” – гр. Плевен. Тук той се запознава с Янко Забунов – един от видните ръководители на Българския земеделски народен съюз /БЗНС/, който го приобщава към земеделското движение. По-късно работи като учител в с. Ветрен, Пазарджишко до заминаването си в гр.Хале – Германия, където следва философия. След това следва и агрономство в гр. Мюнхен – Германия, което поради заболяване не завършва. По-късно става основател на вестник “Земеделско знаме”, на който е главен редактор дълги години.
Александър Стамболийски по убеждения е републиканец. През 1908 г. е избран за народен представител на БЗНС. В Народното събрание той твърдо отстоява политиката на неутралитет за България. Особено ярко това той прави след началото на войната през 1914 г. За активна антивоенна дейност, Александър Стамболийски е касиран като депутат и изгонен от XVII-то обикновено Народно събрание. За своята антивоенна дейност през 1915 г. е осъден на доживотен затвор. На 25 септември 1918 г. , след пробива на фронта при “Добро поле”, е освободен от затвора за да бъде изпратен от правителството, заедно с Райко Даскалов и други народни представители за да уговаря въстаналите войници да се върнат на фронта. Там той подкрепя войнишкото въстанието и след неговото потушаване преминава в нелегалност. Включен е в правителството на Т. Тодоров преди още да е амнистиран.

Като политик от м. ноември 1918 г. до м. октомври 1919 г., е бил министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството, министър-председател, министър на войната, пътищата и благоустройството в коалиционното правителство на земеделци, народняци и прогресивни-либерали /октомври 1919 – май 1920/. През м. май 1920 г. оглавява самостоятелно правителство на БЗНС, в което е и министър на външните работи. До м. юни 1921 г. управлява Министерството на войната:
- министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в правителство No. 38 на Теодор Теодоров (първи кабинет) от 23.I.1919 до 7.V.1919. (втори кабинет) от 7.V.1919 до 6.Х.1919.
- председател на Министерския съвет в правителство No. 40 от 6.Х.1919 до 9.VI.1923.
- министър на войната в правителство No. 40 на Александър Стамболийски от 6.Х.1919 до 24.VI.1921.
- управлява Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството в правителство No. 40 на Александър Стамболийски от 6.Х.1919 до 21.II.1920.
- управлява Министерството на външните работи и изповеданията в правителство No. 40 на Александър Стамболийски от 16.IV.1920 до 24.VI.1921.
- министър на външните работи и изповеданията в правителство No. 40 на Александър Стамболийски от 24.VI.1921 до 9.VI.1923.
- управлява Министерството на войната в правителство No. 40 на Александър Стамболийски от 24.Х.1921 до 9.ХI.1921; от 9.II.1923 до 12.III.1923.
- управлява Министерството на търговията, промишлеността и труда в правителство No. 40 на Александър Стамболийски от 14.III.1923 до 9.V.1923.

Като министър-председател Стамболийски е бил принуден да подпише тежкия за България Ньойски договор. Наред с големите териториални загуби, България е поставена в международна изолация. За да изведе страната от нея и да стабилизира нейното международно положение, Александър Стамболийски развива мащабна дипломатическа дейност в редица европейски държави.

На 1 октомври 1915 г. цар Фердинанд II с манифест обявява война на Сърбия и страната влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. С още незарнасли рани от двете балкански войни, България прави поредния отчаян опит да осъществи националното си обединение и защити историческите си права. На фронта българската армия е изправена срещу войските на Съглашението в дълга и изтощителна окопна война, продължила до 29 септември 1918 г., когато е сключено Солунското примирие. Победена и разорена, страната е изправена пред прага на втора национална катастрофа.
На 27 ноември 1919 г. министър-председателят Александър Стамболийски подписва в кметството на парижкото предградие Ньой мирния договор. По силата на него от България са отнети Беломорска Тракия, Южна Добруджа, Западните покрайнини и Струмишко. На страната са наложени непосилни репарации на стойност 2,25 млрд. златни. франка и България е лишена от правото да подържа редовна наборна армия.
Републиканец по убеждения и противник на партийната система, със своите демократични възгледи и вътрешни реформи, Александър Стамболийски предизвиква недоволството на политическите кръгове около цар Борис и на буржоазните партии в България. На 9 юни 1923 г., след таен заговор на офицерската организация “Военен съюз” в съюз с журналисти, адвокати и университетски преподаватели, е извършен държавен преврат. Стамболийски се опитва да организира контрапреврат на “Народния сговор”, но не успява. Остава непреклонен пред съветите на своите най-близки съратници да напусне страната и се укрива в родното си село Славовица. Там е заловен от привлечените за участие в преврата убийци от ВМРО и през нощта на 14 срещу 15 юни е зверски изтезаван и жестоко осакатен в неговия собствен дом. В ранните часове на 15 юни 1923 г. Александър Стамболийски и неговият брат Васил издъхват. Малко след заравянето, телата им са изровени и главите на двамата отрязани. Така завършва жизненият път на един от най-забележителните политици на България в разцвета на неговите сили.